Негативен с двама позитивни
Какво става със здравето и емоциите, когато тестът SARS-CoV-2 е положителен/POSITIVE?
Всички се питаме какво да очакваме, ако изпаднем в подобна ситуация. Представяме ви личната история на столично тричленно семейство, която те споделиха с нас за срещата си с Ковид-19 и различните етапи, през които са преминали, както физически, така и емоционално.
„Хубавото лято и топлата есен носеха настроение и безвремие и като че ли позабравихме за него – вирусът. След посещение на колективно празнично събитие, обаче нещата се промениха. Първи симптоми прояви мъжът ми на 35г., здрав и активно спортуващ, три дни след контакт с безсимптомен болен. В началото той усети обща отпадналост, която отдаде на сериозна комплексна тренировка в същия ден. Ден втори – симптоми няма. Третият ден обаче донесе лека болка, даже по-скоро незабележимо дразнене в гърлото, което за няколко часа започна да пълзи надолу по хранопровода. По мое настояване решихме да се изследваме.
За PCR тест се чака в оптимистичния сценарии поне ден, с предварително записване, макар че впоследствие разбрахме за една-две лаборатории, в които ако дадеш проба до 14:00 часа, резултатите се получават в рамките на деня. Решихме докато чакаме PCR тестовете да си направим бърз антиген тест, при който се взема проба само от носа и колкото и да четяхме, че е неверен и отчита всякакви вируси, при нас той имаше напълно реалистичен резултат – а именно ПОЛОЖИТЕЛЕН при мъжа ми! Учудващо за мен, моят резултат бе отрицателен, въпреки, че преди месец прекарах остър бронхит с прием на два антибиотика и имунната ми система вероятно все още не е в топ форма. Детето ни, което три дни бе спало с баща си, също даде отрицателна проба.
Направихме всичко, което прочетохме като алгоритъм – отделихме се в различни жилища, защото имахме възможност, уведомихме личния лекар. Той ни каза, че докато нямаме резултат от PCR, качен в единната информационна система, не се водим карантинирани и трябва да чакаме РЗИ да се свърже с нас и да ограничим контактите до заветния резултат. Започна великото мерене на температура, а с увеличаването на вътрешното напрежение и очакване, всеки градус ми се виждаше опасен. В този момент никой от нас нямаше температура, дори и доказано заразеният с вируса. При мъжа ми нещата изглеждаха привидно добре, макар че на 4-ти и 5-ти ден от боледуването се появи лека кашлица, болки в тялото и световъртеж. Лечението му бе по схема, включваща антибиотик, много витамини и допълващи терапията други лекарства, много течности и покой. Докато чакахме нашите PCR-и, които ни препоръчаха да си направим като контактни между 5-7 ден от последния контакт, изпрах, изгладих и дезинфекцирах всичко вкъщи, спрях да ходя на работа, уведомихме детската градина на детето, казахме на приятелите си да се изследват и официално се превърнахме в обект на хиляди уплашени хорски въпроси. Вирусът, освен чисто здравословно, оказа влияние на комуникацията ни със съседите, познатите, приятелите, колегите и роднините, които решихме да държим в информационно затъмнение, докато не видим накъде ще тръгнат нещата.
„Ами сега – всичко е истина“ ми нашепваше параноично вътрешния ми глас. Започнах да чета още повече, стресът и безсилието ме обхванаха и най-лошото – влязох в омагьосания кръг на въображаемите симптоми. Времето течеше и бодежите в сърцето, световъртежът и нервността се оказаха симптоми по-скоро на паник атака, отколкото на коронавирус. Започнах прием на Рескю капките на д-р Бах, които бях купила преди време поради проблеми със съня, свързани снощното кърмене. След като осъзнах проблема и започнах приема се почувствах една идея по-добре – поне заспивах спокойна.
Тогава дойде и вторият удар – малката ми дъщеричка на 3 години и половина вдигна 38 градуса в деня след отрицателния PCR. Светът ми се срина, обвинявах късмета ни, обвинявах всичко и всички, докато разказвах подробно какво се е случило до момента на педиатъра й. Самата идея, че десетдневната ни карантина като контактни почти бе изтекла и ни очакваха нови 14 дни просто не ми даваше мира. Изразът „моят дом – моята крепост“ в главата ми звучеше като „моят дом – моят затвор“. Всички майки ще се съгласят с мен, че да бъдете затворени 24 дни вкъщи, когато детето е на такава възраст, е наистина апокалиптично.
Всички лекари ме предупредиха, че не е изключено да не се заразя от нея, въпреки че бях издържала „първата вълна“ със съпруга ми. За мое щастие при нея наистина имахме късмет и се размина с приема на имунорегулатор и температуропонижаващи за три дни. Тъкмо радостта ми отново надделя, когато се появиха симптоми и при мен, този път наистина – главоболие и загуба на вкус и мирис, запушен нос, един ден с температура 37,3. По-големият проблем беше неспиращото главоболие.
И така започнаха да се точат дни с приливи и отливи на настроение и енергия, болката стана нещо нормално, а неизвестността растеше. От столичното РЗИ ме осведомиха, че са изключително заети и така и не получих писменото им предписание. То дойде два дни преди края на карантината. Да, личният ми лекар ми телефонираше всеки ден, но се чувствах сама, гледайки какво се случва с хората по телевизията. Започнах да чета за влиянието на стреса върху имунната система и осъзнах, че освен вирусът, които я подлага на изпитание, самата аз й вредя със стреса, на които я излагам вече толкова много време. Продължих да приемам Рескю, който съм чела, че активира естествените процеси на самолечение при страх и паника, каквито аз имах в промишлени количества. Подобрение имаше, но го приемах често. И така – остават ни още 4 дни от втората карантина. Нямам търпение да се изследвам, за да знам „минат ли е“ или „не“ този подмолен и коварен вирус, но реших да погледна малко по философски над нещата.
Осъзнах, че на първо място изпитвам страх за моето здраве и това на близките ми, а освен това започнах да забелязвам страха на останалите хора със стотиците съобщения, бързото разпространение на новината, че сме заразени и израженията по лицата на минувачите, които въпреки че ходеха без маски, ни гледаха критично, докато махаме от терасата на МВР. На следващ етап спрях да гледам телевизия или поне новини, защото това ме обезверяваше допълнително. Оставих се в ръцете на избрания от мен лекар и започнах да правя планове за бъдещето: какво ще направя след КАРАНТИНАТА и как ще продължа, защото будя страх и недоверие в околните.
Само от нас зависи как ще приемем мисълта, че вирусът е там някъде и че не сме застраховани. Преди всичко съветът ми е да се опитате да живеете с вяра в собствения си организъм, защото от имунитет до имунитет има разлика, но страхът и стресът могат да бъдат дори и по-страшни от Ковид. А това, което ние можем да направим, за да помогнем, е да изчакаме 40 дни след официалното ни излекуване, потвърдено с негативен PCR тест, за да дарим кръвна плазма и да спасим живота на някой, който няма нашия късмет да боледува сравнително леко и има нужда от помощ в неравностойната борба!
